Закихаха дърветата. По крехките ребра, Полепна тънък  декемврийски сняг. Изгубена съм във вълшебната гора , сестри дървета, пристан мой и бряг . . .   Най – рошавите мисли се търкалят, Подобно лешници във нечия хралупа. Изтърках си очите от раздели, а този сняг защо така натрупа ?   Затисна плътно птичите следи , Превърна миглите ми във решетка. Небето, неуверено мълчи, и си доплита бабешката плетка.   И само днес съм ослепяла птица, Ранена в някой облак озверял. Луната в петък е нащърбена жълтица, която в джоб неволно си прибрал...    

великолепно стихотворение...
поздравявам те, с топла прегръдка
за теб...

Благодаря, момиче, че наминаваш... И поздрави за именния ден на детенцето, със закъснение, но от сърце ! Да е живо и здраво "Конче звездочело .." !

Изгубени сме, но нали гората е вълшебна? Трябва да вярваме в приказки.:) Поздрави!

а стихът пука, като печени лешници на жарава... от мисли...
Между другото снимката е като пеперуда върху непоследователността в красотата на снега :)

Винаги си добре дошла в снежната гора на декемврийските ми поетически напъни :)
И аз те чета !!!

Колко е хубаво,че чета оригиналните ти думи......
PS - на снимката е любимата ми червена чанта на точки и ръкавичките ми , на една самотна снежна пейка в градската градина- място на действие в 98 % от стихчетата ми :)
ПОздрави, и отбивай се,когато имаш път насам....