Пороен дъжд , шосето е река,
заплуваха колите - кални лодки
със фарове очи, а не с гребла,

Откъсна грубо от душата ми парче,
и после го захвърли непотребно
наместо да го стоплиш със ръце

За кратко поживях със теб
по-точно, радвах ти очите
като букет от есенни цветя,

Луната, като копче от сребро,
небето юлско сръчно закопча
притихна всичко,даже хоризонта,

Дъждът развърза светлия си шал
и силно на прозореца ми почука
два пъти кихна, после посинял

Сега вече не знам, дали тази история изобщо се е случила. Може и да съм си я измислила, както често става, когато имам нужда от гимнастика на ума. Но не съм.  Докоснала ме е по някакъв начин. И е оставила белег.
Той е просяк. С коса, като...

Очите ти са сиви - като спомен,
като мъгливо утро на дъждовна гара
очите ти са живи, те говорят

От ризата ти мъничка прашинка
със пръсти снощи тихо отлепих,
целунах спомена, откраднах мигове

Един фонтан, като камила гърбав,
в прохладата си приюти Нощта,
наложи се дори да се измие

Повярвай, имам осем сетива . .
Усетих те. Ловец на пеперуди.
Със мрежа от зелено кадифе

Днес облаците бяха от коприна,
каквато е душата ми в неделя,
а вечерта , като дете свенливо

Оставят стъпките ми перлени следи,
като трапчинките на твоята усмивка
прозрачни, светли мидени сълзи