Стопявам се. Ужасно безразличие . Превръщам се във пролетна  иглика. Зеленото око в небето – ничие , а стара птица името ми вика. Дали си чувал място на което, погребват невъзможните любови ? Въздишките потъват ли в морето ? От ангелски криле строят ли се мостове ? Сега си чужд. Далечен си ми. Сляп. Окапал  жълъд в есенна поляна. Сега си вчерашния хляб корав , а аз  - простреляна в сърцето врана.  Преглъщам думите. Сънувам  много. Безпомощната доброта ме срива. Аз мразя заклинания. Ала сълза , дали попива в прегоряла нива….

е стихът ти, мила приятелко...
но е пролет... превръщат се преглътнатите думи
и сълзи в тих и топъл пролетен дъжд...
прегръщам те..

простреляна в сърцето бяла врана

Тъжен стих, Ю!
"... Ала сълза дали попива
в прегоряла нива?"

Бог винаги оставя нещо-
коренче
в опожарена нива,
което може да поникне
от една- единствена сълза...
"Капки акварел"
Странник.

Много силен и красив стих, с много чувство!
Поздрави!

Сега си чужд. Далечен си ми. Сляп.
Окапал жълъд в есенна поляна.
Сега си вчерашния хляб корав ,
а аз - простреляна в сърцето врана.

Искрено вълнение. Съкровена изповед. Стаена благородна енергия.

Поздравления!

много