Сега вече не знам, дали тази история изобщо се е случила. Може и да съм си я измислила, както често става, когато имам нужда от гимнастика на ума. Но не съм.  Докоснала ме е по някакъв начин. И е оставила белег.
Той е просяк. С коса, като грива на лъв, оцелял след сафари. Очите си крие в брада, но ако можеше, би скрил и крака си. Онзи, отрязания, дето люлее крачола му .Прилича на кърпено вълнено одеялце за бебе. Крачола , де, не крака.
Живее в подлез, по точно, пълзи , но го прави някак си не грозно и не търси излишно състрадание. И без това гледката не е от най - приятните.Не протяга ръце за милостиня. Безмълвно гледа и брои ъглите на картонената кутийка в която се гонят няколко жълти монети.
Обаче, видях, че дава. Малък плюшен кон на момиченцето с коси като мед. Даже допряха главите си. Оранжевите къдрици на странника и златните завъртулки на момиченцето се оплетоха като огнено кълбо. Размениха си нещо. Тя му даде недокоснатия си сандвич , а той - конче. После бръкна в плетената си торба и добави малко тесте карти, ластичета за коса и шарена метална кутийка. Част от съкровищата си.
Подлеза е на края на малката главна. Странника не съм виждала от миналото лято. А малката руса феичка държах за ръка през цялото време........ 
Странно нещо е човешката памет, прави си своите остри завои най - неочаквано ....